Search
  • Metodi Shumanov

Мит или истина: разпалва ли войната в Югославия мачът между Динамо Загреб и Цървена звезда?

Eдин хърватски и един сръбски журналист правят своята равносметка за събитията на “Максимир” отпреди близо 30 години

Една снимка казва повече от 1,000 думи: звездата на Динамо Звонимир Бобан се притичва на помощ на хърватски фен, като рита един от полицаите

Въпроси и към двамата:

1. Вие самите имате ли някакви лични спомени от мача между Динамо Загреб и Цървена звезда, който се играе на 13 май 1990 г. на стадион “Максимир” в Загреб, белязан от безредици по трибуните и на терена?

2. Изминаха близо три десетилетия от въпросния мач – как се възприемат събитията от онзи майски ден на “Максимир” в Хърватия и Сърбия днес?

3. Какво мислите за теориите на конспирацията, че проблемите на терена са били оркестрирани предварително и са имали за цел да дестабилизират новата хърватска власт, след като партията на Франьо Туджман HDZ печели първите парламентарни избори в Хърватия само седмица по-рано?

4. Според вас каква роля изигра този футболен конфликт в последвалите войни на територията на бивша Югославия, които избухват само няколко месеца по-късно? Насилието по трибуните и терена на “Максимир” ли бе в основата на ужасяващата поредица от кръвопролития, или войната бе неизбежна така или иначе?

5. Ние, които живеем на Балканите, сме наясно, че тук нещата не са никога изцяло черни или бели – винаги има толкова много сива зона, толкова различни и субективни гледни точки... Смятате ли, че за да продължим напред в преследване на по-добро бъдеще, трябва да заровим миналото веднъж завинаги? Или трябва да не спираме да говорим за това какво се случи преди близо 30 г. и това да бъде урок по история, който да ни предпази от повтаряне на същите грешки в бъдеще?


Хърватският журналист Юрай Върдоляк: Този мач днес има легендарен статут в Хърватия, но истината е, че не разпали войната

1.

Не, роден съм през 1989 г., така че нямам никакви лични спомени от въпросния ден.

2.

Първо трябва да уточня, че всяко събитие, което има символично значение за войната в бивша Югославия, често е хиперболизирано в колективната памет. В Хърватия този своеобразен бунт по трибуните и терена има митологичен статут и много хора наистина вярват, че той е първият реален конфликт, запалил фитила на кръвопролитията от 1991 г. нататък. Което е пълна глупост. Същите тези хора забравят, че югославската лига продължава още цял един сезон, в който Динамо и Звезда се срещат два пъти (включително играят и приятелски мач като част от предсезонната си подготовка). Безредиците всъщност са символ на възхода на национализма по тези земи през 80-те години. Те са важни, защото свидетелстват за разпадането на югославското общество. В никакъв случай обаче събитията на “Максимир” нямат някакъв домино ефект, който да води до започване на военния конфликт. Единственото, което свързва насилието по трибуните и на терена в онзи ден с войната, е фактът, че част от същите тези фенове няколко месеца по-късно хващат оръжие и се присъединяват към армиите на своите страни.

3.

Безредиците не само не отнемат от властта на Туджман, която той току-що е получил, а точно обратното – политическият му имидж само трупа позитиви пред хърватската публика. Една тема, която винаги се засяга, когато говорим за събитията на “Максимир”, е присъствието на Желко Ражнатович-Аркан и на настоящия президент на Сърбия Александър Вучич на онзи мач, и то в ролята им на официални лица от щаба на Цървена звезда. Този факт донякъде оцветява в политически контекст един инцидент между футболни хулигани. В същото време фракцията на Динамо Bad Blue Boys, както и други ултрас групировки в Хърватия, подкрепят публично Туджман и партията му HDZ заради националистическите им възгледи и позицията им по отношение на хърватската независимост. В онези години скандирания “Франьо Туджман” и банери “Динамо подкрепя HDZ” не са рядкост. Такива има и при гостувания в чужбина – като на Аталанта в Бергамо в турнира за Купата на УЕФА през есента на 1990 г.

4.

Войната започва година след мача на “Максимир” – през април 1991 г., когато инцидентът, останал в историята като Кървавия Великден [при който избухва конфликт между хърватската полиция и въоръжени сръбски части в района на Плитвичките езера] поставя официалното начало на войната за независимост на Хърватия. Само месец по-късно – през май 1991 г., се играе и последният в историята финал за Купата на Югославия – срещат се Цървена звезда и Хайдук Сплит. Ето защо не е правилно да разглеждаме случилото се на “Максимир” през пролетта на 1990 г. като искрата, запалила войната. Има един друг мач, за който не се говори толкова – между Хайдук и Партизан от септември 1990 г., който е прекратен след нахлуване на фенове на Хайдук на терена. Част от тях успяват да се доберат до югославския флаг и да го изгорят. Въпреки всички тези събития първенството продължава да се играе до края на сезона. Както вече казах, подобни инциденти са особено важни за социалния контекст – чрез тях разбираме колко напрегната всъщност е била политическата обстановка в онези дни. Речта на Газиместан, произнесена от Слободан Милошевич през 1989 г., гладната стачка на миньорите от Трепча [Косово] или пък поведението на феновете на Хайдук през ноември 1989 г., които масово освиркват минутата мълчание в памет на 90-те загинали сръбски миньори в Алекшинац, Сърбия, са все сигнални лампички за надигащия се по онова време национализъм в Югославия. Напрежението е огромно и всички изброени събития го доказват, но самият конфликт се разпалва заради други, много по-дълбоки причини.

5.

Най-важното в случая е да се опитаме да се поучим от грешките си, което за съжаление е невъзможно в настоящата ситуация. Възходът на историческия реваншизъм в наши дни само влошата нещата, защото всяка една нация има своите истини – за това кой е виновен за започването на войната, както и за всички ужасяващи събития, случили се по време на войната. Никой не разглежда хилядите загинали само като жертви – много често те се използват като статистики, подкрепящи обвинения или служещи като аргументи в един безкраен дебат. Това обаче не означава, че трябва да забравим за случилото се и да продължим напред, сякаш нищо не е станало. Войната в бивша Югославия е твърде важно историческо събитие, за да го оставим в миналото. Особено днес, когато всякакви популисти се надпреварват да използват своите “истини”, за да разпалват ново етническо напрежение и да отдалечават още повече хората едни от други. Вместо да се учим от грешките си, ние ги превръщаме в наша идентичност – никой не може да продължи към по-добро бъдеще по този начин.


Сръбският журналист Владимир Новакович: Тези, които бяха готови да убиват във война, нямаха нужда от “Максимир”

1.

Когато се случиха събитията на мача в Загреб, аз бях почти на 17. След като бях прекарал предишните три години като неразделна част от агитката на Цървена звезда в Северната трибуна на “Мала Маракана” (имах горе-долу по един пропуснат мач на сезон и участвах активно в подготвянето на хореографиите), изведнъж интересът ми се поохлади, защото политиката започна да навлиза сред фенкултурата в Югославия. Ако инцидентът на “Максимир” се бе случил само половин година по-рано, най-вероятно сега щях да ти разказвам за безредиците от първо лице...

Макар че се бях дистанцирал вече от агитката, нямаше как да не споделям всеобщия ентусиазъм, че онзи отбор на Звезда беше изключителен с играчи като Стойкович, Савичевич, Просинечки и Панчев, по-добър дори от състава, който игра финал за Купата на УЕФА през 1979 г. В Динамо също бяха събрали страхотно поколение и ако не беше разпадането на Югославия, щяха да продължат съперничеството си още доста години.

Две седмици преди сблъсъците на “Максимир” бях на ученическа екскурзия в Сараево. Звезда спечели титлата същия този ден, но аз съм го запомнил по друг, много по-тъжен повод – едно от момчетата от моето училище беше наръгано в мюсюлмански квартал на града само защото говорело на сръбски. Тогава за първи път си дадох сметка, че нещо ужасно предстои да се случи. Няколко години по-рано пък разговарях с група етнически сърби, които тъкмо се бяха преместили в Белград от Хърватия от страх за живота си. Година след онзи мач на “Максимир” в родината ми избухна истинска война.

2.

Доколкото разбирам, и до днес повечето хървати смятат случилото се на “Максимир” за един вид бунт срещу репресиите на югославската държава, контролирана от сърбите. Сигурен съм, че Юрай ще може да хвърли повече светлина по този въпрос, тъй като моите впечатления са базирани на хърватските медии, за които войната сякаш никога не е свършвала. От друга страна, аз имам доста хърватски приятели, които не са съгласни с тона на журналистиката в родината им. В Сърбия много хора все още говорят за мача и безредиците по трибуните, но са малцинство тези, които смятат, че скандалите на “Максимир” са една от причините за избухването на войната. Най-разпространената гледна точка е, че онзи неделен следобед в Загреб влезе в международния видеообмен като демонстрация на сила и лоша реклама на страната ни пред света.

Сръбски и хърватски хулигани винаги са имали сблъсъци помежду си, а хореография и песни с националистически символи бяха станали нещо обичайно много преди “Максимир”. Разликата обаче бе, че в предишни случаи участваха няколко десетки главорези от двете страни. Докато в онзи майски ден в Загреб хърватските фенове, които нахлуха на терена, се възприемаха като защитници на родината и националните си идеали, предвождани от капитана на Динамо Звонимир Бобан.

Няколко седмици след тези събития Югославия прие Холандия на същия стадион и мнозинството от зрителите освиркваше югославския химн преди мача и откровено подкрепяше гостите, които бяха шокирани, меко казано. Подобен парадокс не би бил възможен без станалото на “Максимир”. То бе като хапче за смелост, което мълчаливото до този момент мнозинство погълна. И все пак – едно е да освиркваш химна, съвсем друго е да стреляш по хора. Тези, които бяха готови да убиват в истинска война, нямаха нужда от “Максимир”, за да започнат да го правят.

3.

Това е налудничава теория, но ако погледнете какви са последствията от “Максимир”, може да ви хрумне различен тип конспирация. По онова време много от високопоставените полицаи в Загреб бяха етнически сърби (така е още от формирането на Югославия през 1918 г. – в почти всички части на федеративната република полицията се състои от босненски и хърватски сърби), които впоследствие са заменени от хървати, близки до партията на Туджман HDZ. Хърватската телевизия първоначално се контролира от бившите комунисти от SDP, които веднага след сблъсъците на “Максимир” губят постовете си и са заменени от кадри на Туджман. В много отношения той и партията му печелят от инцидентите.

Да не забравяме, че по онова време Франьо се ползва с подкрепата на най-големите ултрас групировки в Хърватия – Bad Blue Boys на Динамо Загреб и Torcida на Хайдук Сплит. Шест дни след “Максимир” Хайдук доведе над 5,000 свои фенове в Белград за финала за Купата на Югославия, които не спряха да пеят песни в подкрепа на Туджман и неговата партия по време на мача. Доста иронично предвид начина, по който отношенията им с Туджман се развиха след обявяване независимостта на Хърватия. Въпросният финал, който се игра на 19 май 1990 г., премина без никакви инциденти.

Ако се вгледате в отношенията между сърби и хървати в периода 1988-1992 г. ще ви направят впечатление толкова много странни детайли, които няма да получат своето логично обяснение, докато не се отворят всички тайни архиви.

4.

Честно казано, винаги съм смятал теорията, че мачът на “Максимир” разпалва войната, за твърде наивна. Особено като се има предвид, че аз самият съм присъствал на белградски дербита, белязани от още по-големи жестокости. Войните през 90-те години всъщност бяха продължение на Втората световна война, тъй като още тогава доказателствата за най-различни зверства са заметени под килима от комунистическия режим през 1945 г. Ако сравним жертвите, ще видим, че за всеки убит по време на конфликта в края на миналия век има по десетима загинали по време на Втората световна, като много от тях са цивилни жертви. Зрънцата на омразата са посети още тогава и просто им е позволено да покълнат в края на 80-те. Емоциите в Югославия бяха под контрол до момента, в който чуждестранни кредити се вливаха в страната. В мига, в който икономиката започна да се срива, всяка етническа, религиозна и политическа група започна да сочи с пръст и да обвинява другите за ситуацията. Точно десет години и девет дни разделят колективната скръб, обхванала футболистите на Хайдук и Цървена звезда по повод смъртта на Тито, и кръвопролитията на “Максимир”. Ако трябва да бъдем честни, Югославия никога не е била страна, създадена върху устойчиви основи.

След всичко казано дотук аз самият изобщо не вярвах, че родината ми ще се разпадне изцяло и ще се стигне до въоръжен конфликт, който ще потопи Балканите в кръв. През юни 1991 г. заминах на лятно училище в САЩ, два дни по-късно войната започна, след като Хърватия и Словения обявиха своята независимост.

5.

Няма начин миналото да бъде заровено, но и да спориш постоянно за неща, които вече са станали, не е решение. Аз самият съм емоционално обвързан със северните страни заради образованието си – завършил съм Скандинавистика. През вековете скандинавските държави са воювали непрестанно помежду си, но с времето са се научили да съжителстват и днес не е необичайно, ако едните се радват на спортните успехи на другите. Можете ли да си представите нещо подобно да се случи тук, на Балканите? Аз самият подкрепях Хърватия на световните първенства през 1998 и 2018 г. През 1998 г. войната току-що бе приключила и не е чудно, че в Сърбия хората не се радваха на хърватските футболни успехи. Но миналото лято – 20 години по-късно, ситуацията беше подобна, което доста ме учуди. С други думи – за две десетилетия нещата не са се променили особено.

Хората, които живеем на Балканите, сме изключително емоционални и често се изживяваме като жертви. Трудно се водят конструктивни диалози от такива позиции. Като изключим отношенията между Сърбия и Румъния, няма друга двойка съседи, които да не са воювали помежду си през последните 100 години. Сърбия и България, например, са били в състояние на война четири пъти в рамките на 60 години. Балканските страни дори успяват да воюват помежду си в иначе мирно време – докато са част от по-големи мултиетнически страни като Османската империя и Югославия.

И все пак – мисля, че се сещам за две стъпки, които биха били добро начало. На първо място – едно простичко, но искрено “Съжаляваме за загубата ви” е задължително. Без никакви обвинения, просто малко човещина и състрадание. Второ, политическите лидери на държавите в региона ни трябва да се опитат да накарат малцинствата да се чувстват равни на мнозинството. Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. За съжаление изобщо не съм оптимист.

0 views