Изповедта на един от героите от САЩ ’94 четвърт век след историческия успех
Когато заминахме за Щатите, всички мечтаехме за първа българска победа на световно първенство. После пък взехме, че прескочихме групите. И напрежението изчезна – бяхме надхвърлили очакванията. А след това дойде и осминафиналът с Мексико. Излизаме на “Джайънтс Стейдиъм” и какво да видим – трибуните пълни с мексикански фенове. Имаше и доста бели фланелки – оказаха се екипи на Германия. И тук-таме – българският трибагреник...
Първоначално мексиканците помислиха, че имат психическо предимство, но всъщност се оказа точно обратното – очакванията към тях бяха огромни и с всяка изминала минута напрежението в техния лагер се покачваше. А ние знаехме, че няма какво да губим.
Преди мача с Мексико тренирахме дузпи, но някои от хората, които изпълниха най-много на тренировка, не биха на следващия ден. При мен пък се получи тъкмо обратното – не съм и предполагал, че ще ми се наложи да бия дузпа. И когато настъпи моментът, Пената идва при мен и дори не ме пита дали искам, а ми казва: “Бончо, ти ще биеш, нали?”. Не ме пита “Можеш ли, не можеш ли?”. Така ми зададе въпроса, че нямаше как да откажа. Не можех да му отговоря: “Не, тренер, не мога”. Нямах друг избор...
Какво е напрежението в такъв момент? Адско. Тръгваш от центъра на терена и колкото повече се приближаваш към вратата, толкова по-малка ти се струва тя. И през цялото време през главата ти препускат какви ли не мисли... Мислиш си най-вече за разни негативни неща. “Леле, само да не се подхлъзна!”. Или пък: “Ще я хване този”, или “Ще я изпусна”, или “Ще се изложа”.
Преди да дойде моят ред, трима вече бяха изпуснали – двама от играчите на Мексико и Краси Балъков. Явно напрежението им беше дошло в повече. Викам си: “Дори и аз да пропусна, няма да е съвсем фатално”. Приближавам се и с Хорхе Кампос, вратаря на Мексико, започваме да си правим психотрикове. Аз поглеждам към единия ъгъл на вратата му, после към другия, после го гледам него. И след това си казвам: “Бончо, концентрирай се – първо и най-важно: трябва да уцелиш вратата. Второ, гледай да не уцелиш Кампос”. Два дни след мача с Мексико ставах на 30, само се надявах да не се подхлъзна и да се изложа преди юбилея! Засилих се и... я вкарах!
Това беше не само най-важната дузпа в живота ми, това беше най-важният футболен момент в живота ми! Направих си най-хубавия подарък за 30-ата ми годишнина. Знаех, че това е върхът в кариерата ми. След мача празнувахме и в нашия отбор имаше хора, които бяха убедени, че ще стигнем до финала. Много пъти е ставало дума за ФИФА и за френския съдия Киню, който ни закопа на полуфинала с Италия. Мисля си, че никой никога нямаше да допусне да играем финал. Щяха да ни спрат по един или друг начин – в какво ли не щяха да ни уличат и обвинят, ако се наложеше... Нищо де, нали станахме четвърти. В света!