Search
  • Metodi Shumanov

“Още си пазя билета от “Парк де Пренс” в рамка”

Разказ на един фен за деня, в който Господ стана българин

Мачът Франция – България на „Парк де Пренс“ си остава най-голямата футболна радост в живота ми. Нещо повече – имах щастието да съм един от 150-те нашенци по трибуните в деня, в който Господ реши да стане българин. Е, съвсем отделен е въпросът, че в чартъра за Париж се качихме 30-40 души, като от тях десетина така и не се върнаха у нас, а емигрираха във Франция...

Казвам се Георги и помня случилото се преди 25 години все едно беше вчера. С един приятел решихме да се запишем на екскурзия до Париж – хем да разгледаме града, хем да отидем на мача. Тогава все още се излизаше трудно на Запад, а един от начините да се уредиш по-лесно с виза беше да отидеш на мач в чужбина. И така от групата, която потегли за Франция, 1/3 не се завърна. Още по-фрапантно беше в края на 1994-а, когато ходихме до Уелс за една евроквалификация, която нашите спечелиха с 3:0. От група, наброяваща 20-ина души, само аз и един мой приятел се прибрахме в България. Още като ги видях на летището другите как бяха помъкнали питите с кашкавал и суджуците в багажа към Кардиф, ми стана ясна работата...

Но да се върнем на онази легендарна ноемврийска нощ в Париж. Бяха ни настанили на едни места в близост до вратата, в която Костадинов вкара победния гол в последната минута. А знаете ли кое беше още по-яко? Че от самото начало на мача агитката на ПСЖ, която беше точно над нас, скандираше постоянно “Жинола, Жинола!”. Накрая взеха, че го пуснаха Жинола и точно той сбърка една топка, от която тръгна атаката за втория гол на Емо. Велико! Сами си го изпросиха тези французи!

Най-впечатляващият спомен всъщност беше тишината, която изведнъж се настани на “Парк де Пренс”. Всички млъкнаха, само ние се радвахме като обезумели, разбира се. След мача местната полиция ни държа час и половина по местата ни от съображения за сигурност, докато се изнижат всички французи. Спомням си, че имаше някакви прозорци на тоалетни точно над местата, на които бяхме ние. И изведнъж към нас полетяха запалени вестници – предполагам, че някакви хлапета ги бяха запалили – тийнейджърска му работа, не беше нищо драматично.

След мача се качихме на едно такси с мой приятел и му казах на шофьора да ни закара в някой квартал, където има барове и ресторанти, които работят до късно. Трябваше да го полеем! Там влизаме в един магазин, продавачът беше азиатец и не знам как точно ни разпозна, но разбра, че сме българи. И ни разправя: “Моля ви, не ми казвайте как завърши мачът тази вечер. Пуснал съм го да се записва на видео и ще го изгледам на запис, като се прибера.” Викам му: “ОК, няма да ти казвам как завърши.” И започнах да танцувам насред магазина. Ще – не ще, досети се какъв е резултатът!

На една от следващите вечери пък се прибираме с такси към хотела, шофьорът загря, че сме българи и по едно време ми направи впечатление, че сигурно за четвърти път минаваме през едно и също място. Искаше да ни прецака със сметката и затова обикаляше нарочно!

Сещам се, че малко преди мача на “Парк де Пренс” в Париж се бе състояло световно първенство по художествена гимнастика и нашите момичета бяха обрали медалите! Затова се шегувахме с французите, че сме и по-красиви, и по-добри от тях – кеф ти на футбол, кеф ти на художествена гимнастика!

Четвърт век по-късно билетът от онази епична ноемврийска нощ все още стои в рамка в хола ми. Нали ви казах вече – такава футболна радост се изпитва само веднъж в живота!

0 views