Search
  • Metodi Shumanov

Политическа (не)коректност

Updated: Nov 5, 2018

Три истории от света на спорта, в които нищо не е напълно такова, каквото изглежда.

В германския национален отбор има проява на расизъм. И то документирана. Тук не става дума за Месут Йозил обаче. В книгата си Football Leaks журналистите от сп. Der Spiegel Рафаел Бушман и Михаел Вулцингер разказват за случай, при който шест месеца преди началото на световното в Бразилия един от генералните спонсори на тима планира да пусне рекламна кампания в Азия, чиито лица да са немски национали. На компанията са предложени шестима футболисти, от които само един е тъмнокож – Жером Боатенг. “Махнете Боатенг от списъка, останалите са супер”, пишат представители на спонсора в официална имейл кореспонденция, която по-късно попада в ръцете на разследващата платформа Football Leaks.

Ако някой ви каже, че в спорта няма място за политика, то той е или страшно наивен, или непоправим идеалист, или неособено осведомен по темата. Защото спортът винаги е бил един от любимите пропагандни инструменти на политиците за упражнение на контрол върху масите. Така е още от времето на диктаторските режими, властвали из Европа през миналия век. Така е и днес, когато зад маската на политическата коректност често прозират неизказани истини и неразрешени проблеми.

В средата на юли Месут Йозил, роден и израснал в Германия, световен шампион през 2014 г., сложи край на кариерата си в националния отбор с мотива, че “когато печели, е германец; когато губи, е имигрант”. Йозил заяви още, че е станал жертва на расизъм и неуважение и не желае повече да носи екипа на бундестима. С изявлението си футболистът на Арсенал разтърси из основи т.нар. “мулти-култи” модел на германското общество, с който то се гордееше в продължение на десетилетия. И запали фитила на бурето с барут, върху което е стъпила цяла Германия. За съжаление вече е твърде късно той да бъде угасен.

А какви са фактите? Факт е, че в навечерието на световното Йозил позира за снимка с турския президент Ердоган в момент, в който течеше предизборната кампания на държавния глава. Впоследствие футболистът обясни, че го е направил от уважение към своите предци, но снимката бързо се превърна в перфектния агитационен материал за щаба на Ердоган. Колкото и на Йозил да му се искаше да се дистанцира от политическия контекст на ситуацията, той бе употребен именно за политически цели. И се превърна в удобна мишена на набиращия все по-голяма скорост германски национализъм. Стигна се дотам, че дори шефът на немските театри Вернер Щеер да посъветва Йозил да “се разкара в Анадола”.

И Йозил изведнъж се оказа чужд сред свои и свой сред (донякъде) чужди. Преди десетина години, когато избра да играе за Германия, турските фенове така и не му простиха, че е пренебрегнал родината на своите предци. Освиркваха го и го наричаха предател. В Германия пък го даваха за пример за успешния интеграционен модел. Внезапно всичко се обърна. Турци, живеещи в Германия, излязоха на протест в подкрепа на Йозил, припознавайки го за един от своите, на които немското общество е обърнало гръб. Немците, които преди четири години скандираха името му след световната титла в Бразилия, побързаха да го нарочат за основен виновник за провала на бундестима на последното световно. Колко нелепо къса може да бъде човешката памет...

Интересно ми е какво мисли един германец по темата. Затова питам мой приятел, мюнхенчанин. “Според мен да се говори за расизъм в националния ни отбор не е правилно. Много от играчите, събрани там, са от различен произход. Ако имаше расизъм, щеше да ги засегне и тях. За мен Йозил просто си търсеше повод да се откаже от националния – той така и не успя да разгърне пълния си потенциал, за което често бе критикуван през годините”, казва ми той.

В България пък няма човек, който да е осведомен повече по темата “Йозил” от колегата от bTV Георги Попвасилев. “Йозил сам компрометира своето изказване, говорейки за наличието на дискриминационни прояви. Точно той обаче едва ли има поводи да говори за дискриминация и расизъм, след като е минал през всички възрастови групи на националния отбор. Това, което на мен ми хареса в изказването на Йозил, бе критиката срещу концерна “Мерцедес”. Футболистът написа, че Германският футболен съюз е поискал от Йозил писмено обяснение за снимката с Ердоган, но не иска такова от основния спонсор на националния отбор, за който е доказано, че манипулира колите си с нелегален софтуер и лъже своите клиенти по отношение на допустимите норми за вредните газове. Йозил бе написал, че негови снимки са били използвани, за да се илюстрира провалът на световното първенство, но след появата му в компанията на Ердоган негови снимки пред колите “Мерцедес” са били махнати от публичното пространство и не са използвани за реклама. Нещо, което той нарече проява на расизъм и дискриминация. Йозил обаче компрометира и това свое изказване, като си взе луксозната нова лимузина “Мерцедес”, която му се полагаше като хонорар за това, че бе участвал като посланик на марката. Доста меркантилно и двулично поведение“, категоричен е Попвасилев.

За мен лично най-тежкото последствие от скандала е сгромолясването на социалния модел “Йозил” в германското общество. Приказката за внука на турски гастарбайтер, пристигнал в индустриалната област Рур през 70-те години, не се оказа със съвсем щастлив край. Стряскаща е и лекотата, с която летят обвинения от двете страни. А ефектът на доминото продължава да се усеща, след като само преди няколко дни турската преса обвини европейската футболна централа УЕФА в... расизъм поради факта, че не Турция, а Германия ще организира Евро 2024. Така оттук нататък всеки повод за недоволство между двете страни може да бъде пречупен през призмата на казуса “Йозил”. Тъжно, неуместно и най-лошото – непоправимо.

***

А чували ли сте за Колин Каперник? Някои го наричат най-известния безработен в САЩ. Каперник е 30-годишен куотърбек от Националната футболна лига (НФЛ), който преди две години реши да коленичи по време на американския химн преди един предсезонен мач. Това бе неговият мълчалив протест срещу социалното неравенство и полицейското насилие над тъмнокожи в т.нар. Страна на свободата, равноправието и неограничените възможности. Бащата на Каперник е тъмнокож, майка му е бяла, а самият Колин е даден за осиновяване още от ранна детска възраст. За някои Каперник е Мохамед Али на нашето време, за други – сред които и президентът на САЩ Доналд Тръмп, той е “кучи син”, който не уважава националния флаг и химн и трябва да напусне Щатите незабавно.

Обвиненията, че коленичейки, той поругава символите на американската държава и армия, са особено иронични предвид факта, че първоначалната идея за протеста Каперник получава от... бившия военен Нейт Боуйър. “Казах на Колин, че ние, военните, коленичим пред гробовете на нашите загинали братя, за да им отдадем последна почит. Няма нищо неуважително в този жест”, категоричен е Боуйър. Гледната точка на самия Каперник е малко по-различна. “Няма как да стоя изправен и да се гордея с флага на страна, която потиска хора с различен цвят на кожата”, споделя куотърбекът малко след началото на протеста.

От март 2017 г. Колин е без отбор. Завел е съдебен иск срещу НФЛ, обвинявайки собствениците на отборите, че са се договорили помежду си никой от тях да не му предлага договор. Тежки обвинения, но още по-трудно е да бъдат доказани в съда. Около 70% от състезателите на Националната футболна лига са тъмнокожи, докато 30 от 32-мата собственици на отбори са бели. Дали тази статистика прави расовия сблъсък неизбежен? През май тази година въпросните собственици удовлетвориха желанието на Тръмп и забраниха “всякакви протести и демонстрации на терена по време на мачове”. Политическата паяжина е оплела и най-богатата спортна лига в света, чиито годишни приходи надхвърлят $12,5 млрд. Според едно анонимно проучване на Bleacher Report 21 от 21 състезатели по американски футбол с бял цвят на кожата са имали намерение да гласуват за Доналд Тръмп, докато 20 от 22-ма тъмнокожи са подкрепяли Хилари Клинтън преди последните президентски избори в САЩ...

Запознайте се с Тим. Тим е мой състудент от университета в Мадрид, един от най-свестните хора, които познавам. Роден и израснал в щата Мериленд, преподавал е една година английски в училище в Южна Корея, мечтае да работи за бейзболен клуб, смята Тръмп за идиот. Когато го питам какво мисли за казуса “Каперник”, той ми отговаря така: “Подкрепям най-вече мирния начин, по който избра да протестира. В САЩ наистина има социално неравенство и полицейски произвол и това е начин да се привлече вниманието на цялото общество към тези проблеми. Сестра ми има интересна позиция по темата, каза ми: “В продължение на години състезатели от НФЛ упражняват домашно насилие над семействата си и на никого не му пука. Сега, когато някой реши да протестира по мирен начин, изведнъж фенове започнаха да бойкотират лигата.” Както и в случая с Месут Йозил обаче, монетата си има обратна страна. “Съществуват определени аспекти, свързани с Каперник, които не одобрявам – допълва Тим. – Например, че се беше появявал на тренировки с чорапи, на които има прасета в полицейски униформи. Не всички ченгета са лоши, не може да заклеймяваме цяло едно съсловие. Има също така информация, че Каперник е дарил пари на активистка група, кръстена на убиец на полицай, който е бил в списъка на най-издирваните престъпници в САЩ. Подобни постъпки го компрометират.”

Последният спорен щрих по случая е рекламната кампания на “Найк”, посветена на 30-годишнината на слогана Just Do It, чието лице е Каперник. Мотото й, напълно подходящо подбрано, е “Повярвай в нещо. Дори и това да значи да жертваш всичко”. Кампанията вече разедини и без това раздвоената американска аудитория. Тръмп обвини “Найк”, чийто основен магазин в Ню Йорк се помещава в сграда, собственост на президента, че изпраща “ужасно послание”. Гневни фенове на марката пък започнаха демонстративно да палят нейни продукти. След пускането на рекламата пазарната стойност на “Найк” се е увеличила с... $6 млрд. Съвсем отделен е въпросът дали е морално да се печели от кампания, започнала като социален протест. Но едва ли някой ще ни даде отговора, който искаме да чуем, в циничния корпоративен свят, в който живеем.

***

Питам моя приятел Тим какво е мнението му и за третата история, която отдавна излезе от чисто състезателните граници на света на спорта и се превърна в заплетен социален лабиринт. На финала на последното издание на US Open Серина Уилямс, една от най-великите тенисистки в историята, открито обвини съдията на стола Карлос Рамос в сексизъм. Заради бурните протести на Серина и след няколко предупреждения от страна на Рамос се стигна до безпрецедентното решение той да отсъди цял наказателен гейм в полза на съперничката на Уилямс – Наоми Осака. “Той никога не е взимал гейм от мъж, защото са го нарекли “крадец”. Но съм виждала мъже да наричат съдиите различни неща. Аз съм тук, борейки се за правата на жените и тяхната равнопоставеност”, заяви Серина на пресконференцията след финала, който загуби.

С други думи – Уилямс директно обвини съдията на стола в предразсъдъци, но не е ли самият акт на обвинение в полова дискриминация предразсъдък от страна на Серина само защото реферът е... мъж? И дали някой друг някога е наричал самия Рамос “крадец” на корта?

“Подобно на историята с Каперник, има хора в Щатите, които са на страната на Серина, и такива против нея – казва ми Тим. – Доста от медиите тук я обвиниха директно, че тя не може да губи и си намира оправдания. Малцина всъщност се замислиха, че този скандал до голяма степен отне от блясъка на победата на Осака, сякаш всички забравиха за шампионката. Други обаче сравниха реакцията на Серина с тази на мъже тенисисти, които реагират доста по-бурно от нея в различни ситуации и не са наказани от съдиите по никакъв начин.”

Колкото и да са различни в същността си, казусите с Йозил, Каперник и Серина си приличат по едно – чудовищно големите измерения на социалната отговорност и обществен отзвук, съпътстващи действията им. Спортистите са рок звездите на нашето време. Всяка тяхна постъпка е като ефекта на пеперудата – отеква на другия край на света. Никога не е лесно да се изправиш срещу системата или статуквото. Важно е обаче да знаеш докъде си готов да стигнеш и какви ще са последствията от това. Как беше? “Повярвай в нещо. Дори и това да значи да жертваш всичко”.



0 views